ГЕРОИ И ЧЕШИТИ 

Пловдивчани тачат героите.

Мине не мине и издигнат някои паметник.

Като казвам паметник – имам предвид героят да е в цял ръст. Това бюстовете на Ботев, Петлешков, Душо Хаджидеков, Бураго, Кудоглу, Шевалас и т.н. не ги броя. Също и Левски – макар че за него е отпуснат повече материал.

Откъдето и човек да погледне - и пред него се изправя гигантът Альоша, гранитният съветски войник. Той не е роден в този град, нито е дошъл в него по собствено желание, но може да се нарече Пловдивчанин номер 1. По импозантност. А откъде е родом, още се спори.

Откъде е дошъл  Гюро Михайлов пък, спор няма. Пише го и на самия паметник.

За вечни времена е увековечен  един подвиг, на който обикновен гражданин едва ли е способен. Филибелията би теглил една майна на разводача и зарязал касата на ротата, в която и без това имало само грошове.

Гюро поне е оставил костите си тук, докато Владимир Илич Ленин може би и не е знаел, че съществува град като Пловдив. Но и на него издигнахме паметник, след това го махнахме – заедно с Петър Ченгелов и Лиляна Димитрова.

Ако още малко да бяхме забавили местенето и все някой от тримата щеше да бъде спасен.

Да продължим по реда на паметникотворчеството.

Стигнал ли е изобщо Филип Македонски до  Пловдив - историята мълчи. Но след като е оставил името си, няма как да не му издигнем нещо. Което и направихме.

След това дойде редът на Крум Страшни. И неговото дело под тепетата не е много ясно, но поне е включил градът в границите на българската държава. Дали обаче го е побългарил – не е ясно.

Дойде редът и на Симеон Велики, който също няма нищо общо с града – освен че отново го е завоювал. И може би поне малко е променил етническия му състав, тъй като българският кандидат за император много-много не си е поплювал.

Ако планираният вече втори обществен  дебат за Симеон излезе плодотворен, ще дойде ред на княз Александър Батенберг. Той също ще бъде на кон и ще изобразява приемането на Съединението. Макар че победоносното му влизане в града е било предшествано от едни не много героични колебания. И тогава Стамболов му казал да избира между Филибето и Дармщадт, откъде е родом. След още малко колебание младият княз избрал първото. Дошъл за малко и си заслужил паметника.

Стамболов, който има по-голяма заслуга към историята, не успя да получи паметник в цял ръст. Защото не обичал да язди за разлика от княза и е нормално да не му се полага  бронзов кон. А герой без кон е като Света Богородица без Младенеца.

В интерес на истината следващият княз Фердинанд е бил посрещнат много по-възторжено през 1908 – след обявяването на Независимостта, но нему съвсем не се полага паметник. Може би защото е влязъл в града с влак. Грешка.

Трябва да признаем, че преди 20 и няколко години изпуснахме един голям шанс за издигане на величествен паметник.

Вместо герой на кон обаче взехме та сложихме на Четвъртък пазара едно недомислие на някакъв си Величко Минеков.  Някакви криле, някакви деформации и абстракции.

А можеше да възвеличим Чардафон. И заедно с него и Чардафонката – Недялка Шилева.

Той на кон със сабя, а тя – със сабя и със знаме, как развожда падналия Гаврил Кръстевич и си прави майтап с него.

Някакви псевдоучени говорят, че трябвало всъщност на Кръстевич да се издигне паметник, но как ще го турим на кон, след като човекът е имал Паркинсон и затова са му викали даже Треперко паша.

И Чардафон, и Недялка Шилева са от село, кювлии, както биха казали едновремешните филибелиии, така че традицията да се издигат паметници на минали през града по една или друга причина герои, ще бъде продължена.

Някои историци се опитват да докажат, че всъщност главният герой на Съединението е един офицер на име Данаил Николаев. Преди да се включи в заговора той първо е попитал дали в съзаклятието има уважавани хора. Според него истинските дела трябва да се направят от истински граждани.

В крайна сметка може да се окаже, че Чардафон всъщност е бил само нещо като нает актьор, който е трябвало да покаже на света, че става дума за истинско народно дело. Което е било необходимо от гледна точка на международното положение.

Тук някъде е отправната точка към поредните размисли за филибелийския характер –  шепа жители на града са режисирали историята, други са играли героични роли на сцената. Повечето обаче са седели в залата и са ръкопляскали, когато режисурата и актьорските изпълнения са им харесвали.

Участвал съм в документирането на спомените на няколкостотин стари пловдивчани. В техните истории обаче най-често се споменават имената не на героите от едно или друго време, а на някакви случайни хора. Запомнили са не когото трябва, а градските чешити. В спомените им незнайно защо липсват кметове, първи секретари, областни управители и други предводители на града от по-ново време.

Старите вестници са пълни с важни имена, а в спомените няма никой.

Само Киро, който е бил бръснар на Джумаята, се сети за имената на един-двама от първите мъже на града от 70-те години. Просто идвали да се бръснат при него.

Не си спомня друго за тях и за техните дела.

Ако се напише пиеса по събраните спомени, в нея главни герои ще са   Мамин Кольо, Цариградски, Мильо, Павлето, Мара Фурламата, Тебешир Кокона, архитект Чинков, доктор Общински, Карачомака  и прочие нестандартни фигури.

Та такова странно нещо е филибелията – в главата му живеят образи негероични, които не стават за увековечаване в камък и бронз, затова се налага да издига паметници на други хора – минали и заминали през града или просто сътворили велики дела, но на друго място.

Или този град не е дал истински герои, или имаме проблеми със собствените си  критерии за историческа значимост.

Или просто историята не е това, което е.

Има един доктор Георги Лазаров, стар филибелия, който е главният виновник на Главната да стои една фигура, която никога не се е качвала на кон и на всичкото отгоре си държи неприлично ръката в джоба.

Този доктор обаче много години е живял в Америка и може би там са му объркали представите за героично и патриотично.

Рубриката се списва от Е.Тодоров и излиза всеки петък във вестник "Акцент"