Пловдив, където времето тИче бавно

 Навремето един приятел учи-учи в София и взе, че се ожени за софиянка.

И си повярва, че вече е от друга порода.

Намразих го – както старите филибелии са мразели лангерите – гърчеещите се българи.

Та този новоизпечен шоп се опитваше да оправдае предателството си с разни аргументи. Като например този, че в Пловдив не можело да се прави бизнес.

Идвал в родния си град, уреждал си срещи със стари приятели, но те все закъснявали, след това вместо делови разговор го удряли на лаф-мохабет и когато се опитвал да ги пришпори, те го поглеждали с наивен поглед и казвали:

-         Спокойно, майна, тук времето тиче бавно.

Който е филибелия, знае че „тече” тук се казва „тиче”. Както тилифон, пипируда и т.н.

Годините минаваха, но това за времето не мога да го забравя. Тук той беше прав.

В Пловдив времето винаги е текло по своему.

В стотиците спомени, които съм записал, има прекрасни картини на живота в кафенета, кръчми, описание на незабравими мохабети. Но няма един ред за бачкането.

Затова пък всеки може да опише чарка. Или още – стъргалото. Или алая.

Думата „движение”, която се употребява в други градове, тук я нямаме.

Какво е това АЛАЙ – ще попита някой. Това е войнско подразделение в турската армия.

Пловдивският алай е бил почти по армейски организиран в миналите времена.

Когато е минавал по „Иван Вазов”,  по единия тротоар са влачели крака пичовете, по другия – не знам дали тогава се е употребявала съответната дума за женски род.

„Пич” обаче си е класическа дума в пловдивския жаргон. Не знам дали отец Петър от Кърджали, който нарече „пич” министър-председателя, няма нещо пловдивско.

Има спорове какъв е произходът на тази дума, но в днешното значение тя е утвърдена – както прочетох наскоро, през 30-те години. Тогава с голям успех минава по екраните френски филм, в който се разказва за живота на френските войски в Мароко. И там имало един офицер, висок, напет, с тънки мустачки и голям любовчия. Та тогава излязъл лафът „пичът от Мароко”.

Вие представяте ли си един пич да бърза за работа?

Не, пичът бавно се разхожда по алая и хвърля бройки на мадамите.

И времето тиче бавно…

Миналата седмица се случи нещо интересно.

На Марково тепе – вече го описахме като постамент на един символичен паметник на пловдивския сеирджилък , се появил някакъв кореец. Името му е Пан Сън Ян.

След като две години нашите строители се бориха със сиенитните скали на тепето и гърмяха така, че  комшиите в махалата хванаха тежка невроза, корейчето, което тежи 50 кила с мокри дрехи, обещало да свърши останалата работа за няма и два месеца.

Технологията си е технология. Има обаче и нещо друго.

„Той не ходи, той тича” – казват за него пловдивските му колеги.

Очевидно в Корея не са гледали филма за пича от Мароко и не знаят, че тичат само леваците. И не са чували поговорката „Работата не е заяк, да избяга.”

На въпрос какво мисли за българските си колеги, кореецът отговорил кратко: „Българският начин на работа е много бавен и комуникацията не е много добра.”

И тръгнал отново да тича по скалите.

За работата може да е прав – все пак сме във Филибето, но за комуникацията –греши.

Може би защото още не е сядал в наша компания и не е гледал как става мохабета.

То веднъж да седне и ще отидат още две години…

Пак миналата седмица така наречената „Временна комисия за проверка законосъобразността и целесъобразността на разпоредителните сделки с активи на Община Пловдив през периода 1995 -2007” се саморазпусна.

Става дума за едно решение на Общинския съвет от края на миналата година да се отговори на сериозните съмнения, че през последните години някои хора са откраднали много нещо от Пловдив. Става дума за разграбване в особено големи размери.

За близо година комисията не свърши нищо и накрая капитулира. Обяснението е, че нямала „обективна възможност” да свърши работа. Тоест имало много документи и искало много работа. Или както се казваше един италиански филм  „Следствието е приключено – забравете”. Филмът беше за мафията.

Очевидно няма филибелия, който иска да се изживява като инспектор Катани. Още по-малко това е Камен Шишманов.

Ако Нюрнбергският процес беше Пловдивски процес, присъдите още нямаше да бъдат произнесени. А най-вероятно съдебният състав щеше да се разпусне поради обективната невъзможност да прегледа толкова папки.

Има обаче и народи бетер нашия. Един известен пловдивски музикант ми разказваше как бил с някаква делегация в Индия. Преводачката била хубавка и решил да я покани в хотелската си стая. Индийката започнала да поддава и нашият се нахвърлил да я съблича. Тя обаче го отблъснала и казала:

-         Вие в Европа много бързате. А в Индия времето тече бавно.

Работата станала, но чак сутринта.

Та това е положението – работим, както индийците правят любов, и се любим, както европейците работят.

Рубриката се списва от Е.ТОДОРОВ и излиза всеки петък в "Акцент"