Два-три дни преди 10 ноември бях в София – за някакво културно предаване на Радио Пловдив  бях поканил един от директорите в Комитета за култура. Бяхме вече говорили по телефона, човекът се беше съгласил да бъде интервюиран по принцип, само искаше да проведем предварителен разговор.
Заминах за Саофия, почуках на кабинета в уречения час, посрещна ме директорът, който между другото имаше осанка на генерал от разузнаването. Започнах да му обяснявам за какво става дума, а той ме гледаше с невиждащ поглед. Махна с ръка и каза “Абе, ако знаеше какви работи стават, няма да се занимаваш с глупости”. Нищо не беше в състояние да го убеди да влезе в телевизионното студио, което бе планирано за 10 ноември. Трябваше да обясня на шефовете защо пада предаването – разказвах, че нещо важно ще става тези дни, но никой не ми вярваше. Всички мислеха, че си търся повод да зарежа работата и да тръгна на сватба... На 11 в Плевен се женеше братовчед ми Велислав. На 10 следобед се качихме цялото семейство във взетия назаем  Москвич и тръгнахме през Шипка. Преди да изкачим върха се стъмни, заваля сняг... Има един психологически феномен. Когато с човек се случи нещо изключително, той запомня заедно с важното и дребните детайли, които остават в съзнанието му неизличимо – макар и ненужно. По време на работата над един документален филм за спечелилите от тотото, който бе забранен, но не по политически, а по икономически причини – ръководството на Спортния тотализатор беше решило, че внушенията са вредни и могат да намалят приходите. Та тогава се срещнах с много хора, спечелили големи печалби. Те си спомняха най-дребните детайли отпреди 10 или 20 години, който съпътствуха великото събитие.Кой как бил облечен, кой какво направил, кой какво казал… Та на 10-и ноември привечер на Шипка заваля сняг. Радиото прекъсваше. След една по-дълга пауза се чу музика. Много сериозна музика. От времето на работата ми в Радиото знаех, че в апаратната, откъдето се излъчваше програмата, задължително имаше набор музика за извънредни случаи. Дежурните редактори знаеха, че ако не дай се боже по време на тяхно дежурство се разнесе тъжна вест за кончината на висш държавен и партиен ръководител от “нашия лагер”, веднага се сменя музиката с по-подходяща за случая.
Моят учител в радиожурналистиката Кико Папазян беше много горд, че пуснал тъжна музика,когато Джон Кенеди бил убит при негово дежурство. Рискувал, като се присъединил към скръбта на американците. После обаче го похвалили. Кенеди го наредили посмъртно сред “нашите”. Музиката продължаваше твърде дълго и в колата започнахме да се споглеждаше. Дали не беше се случило нещо с Първия партиен и държавен ръководител?
Беше. Е, не най-лошото, но достатъчно лошо. И започна съобщението за Пленума. След две минути говорителят стигна да най-важното- точка втора за смяна на ръководството. После разправяха, че ББС изпреварили българското радио с поне една минута– те започнали по същото време, но направо –“Падна последният източноевропейски диктатор…” Като пристигнахме в Плевен семейството на чичо ми Иванчо се беше събрало около телевизора. Още не можеше да повярваме.
Оставаше най-важният въпрос - това козметична смяна ли, дирижирана от правешкия хитрец, или си е преврат?
В последните новини обачи видяхме клюмналия нос на още първия държавен, но вече не и партиен ръководител и вдигнахме чашите. Тъжната новина не повлия негативно на сватбената атмосфера. Тъкмо напротив. Тогава се сетих за онзи директор от Комитета за култура. Точно това ли имаше предвид той, каква беше ролята му в цялата работа. 15 години по-късно един познат ми каза – абе верно ли ти единствен в Пловдив си знаел какво се готви. Снощи в ръководството на нашата партия стана дума и се питахме каква роля си играл тогава. “ОРГАНИЗАТОР” – отговорих скромно.

От подготвената за печат книга "За прехода"
Евгений Тодоров

Хората наистина вдигаха чашите - на бунището на историята отиваше една политически ретроградна и икономически пропаднала система. Надеждите на народа обаче бяха необосновано големи - той не знаеше, че старите вълци ще си сменят само козината, но не и нрава - те държаха /и продължават да държат/ икономическите лостове в страната. А колкото до Тодор Живков - за своето време той се оказа умел държавник, отстоявал, доколкото тогава беше възможно интересите на България и българския народ от смазващия съветски натиск и домогванията на всевъзможни вътрешни и външни хиени и чакали. Основната му грешка беше, че остана твърде дълго във властта, без да подготви достоен приемник, който да изведе страната от водовъртежа. Курсът на Дън Сяопин може би щеще да се окаже най-добър за България в онзи момент.

Хората наистина вдигаха чашите - на бунището на историята отиваше една политически ретроградна и икономически пропаднала система. Надеждите на народа обаче бяха необосновано големи - той не знаеше, че старите вълци ще си сменят само козината, но не и нрава - те държаха /и продължават да държат/ икономическите лостове в страната. А колкото до Тодор Живков - за своето време той се оказа умел държавник, отстоявал, доколкото тогава беше възможно интересите на България и българския народ от смазващия съветски натиск и домогванията на всевъзможни вътрешни и външни хиени и чакали. Основната му грешка беше, че остана твърде дълго във властта, без да подготви достоен приемник, който да изведе страната от водовъртежа. Курсът на Дън Сяопин може би щеще да се окаже най-добър за България в онзи момент.

Хората наистина вдигаха чашите - на бунището на историята отиваше една политически ретроградна и икономически пропаднала система. Надеждите на народа обаче бяха необосновано големи - той не знаеше, че старите вълци ще си сменят само козината, но не и нрава - те държаха /и продължават да държат/ икономическите лостове в страната. А колкото до Тодор Живков - за своето време той се оказа умел държавник, отстоявал, доколкото тогава беше възможно интересите на България и българския народ от смазващия съветски натиск и домогванията на всевъзможни вътрешни и външни хиени и чакали. Основната му грешка беше, че остана твърде дълго във властта, без да подготви достоен приемник, който да изведе страната от водовъртежа. Курсът на Дън Сяопин може би щеще да се окаже най-добър за България в онзи момент.

Хората наистина вдигаха чашите - на бунището на историята отиваше една политически ретроградна и икономически пропаднала система. Надеждите на народа обаче бяха необосновано големи - той не знаеше, че старите вълци ще си сменят само козината, но не и нрава - те държаха /и продължават да държат/ икономическите лостове в страната. А колкото до Тодор Живков - за своето време той се оказа умел държавник, отстоявал, доколкото тогава беше възможно интересите на България и българския народ от смазващия съветски натиск и домогванията на всевъзможни вътрешни и външни хиени и чакали. Основната му грешка беше, че остана твърде дълго във властта, без да подготви достоен приемник, който да изведе страната от водовъртежа. Курсът на Дън Сяопин може би щеще да се окаже най-добър за България в онзи момент.

Хората наистина вдигаха чашите - на бунището на историята отиваше една политически ретроградна и икономически пропаднала система. Надеждите на народа обаче бяха необосновано големи - той не знаеше, че старите вълци ще си сменят само козината, но не и нрава - те държаха /и продължават да държат/ икономическите лостове в страната. А колкото до Тодор Живков - за своето време той се оказа умел държавник, отстоявал, доколкото тогава беше възможно интересите на България и българския народ от смазващия съветски натиск и домогванията на всевъзможни вътрешни и външни хиени и чакали. Основната му грешка беше, че остана твърде дълго във властта, без да подготви достоен приемник, който да изведе страната от водовъртежа. Курсът на Дън Сяопин може би щеще да се окаже най-добър за България в онзи момент.

Хората наистина вдигаха чашите - на бунището на историята отиваше една политически ретроградна и икономически пропаднала система. Надеждите на народа обаче бяха необосновано големи - той не знаеше, че старите вълци ще си сменят само козината, но не и нрава - те държаха /и продължават да държат/ икономическите лостове в страната. А колкото до Тодор Живков - за своето време той се оказа умел държавник, отстоявал, доколкото тогава беше възможно интересите на България и българския народ от смазващия съветски натиск и домогванията на всевъзможни вътрешни и външни хиени и чакали. Основната му грешка беше, че остана твърде дълго във властта, без да подготви достоен приемник, който да изведе страната от водовъртежа. Курсът на Дън Сяопин може би щеще да се окаже най-добър за България в онзи момент.

Хората наистина вдигаха чашите - на бунището на историята отиваше една политически ретроградна и икономически пропаднала система. Надеждите на народа обаче бяха необосновано големи - той не знаеше, че старите вълци ще си сменят само козината, но не и нрава - те държаха /и продължават да държат/ икономическите лостове в страната. А колкото до Тодор Живков - за своето време той се оказа умел държавник, отстоявал, доколкото тогава беше възможно интересите на България и българския народ от смазващия съветски натиск и домогванията на всевъзможни вътрешни и външни хиени и чакали. Основната му грешка беше, че остана твърде дълго във властта, без да подготви достоен приемник, който да изведе страната от водовъртежа. Курсът на Дън Сяопин може би щеще да се окаже най-добър за България в онзи момент.