ПО ДИРИТЕ  НА ПЛОВДИВСКАТА МУНДАРЩИНА

 Прочел съм хиляди страници възторжени описания на Пловдив.

Градът е  „красив”, „живописен”, „величествен”, „връстник на Дамаск”, „връстник на Троя и на Тива”  и т.н. и т.н. Тези хвалби замайват главите ни, преливат в телата ни ориенталска леност и ни карат да дремем върху стари лаври.

А в това време животът върви напред.

Затова е полезно да погледнем на днешния и вчерашния град с други очи – така, както Европа започна на гледа на България и да ни казва „кривиците в очите”.

Това, за „кривиците” го беше казал самият Левски, нашият всепризнат светец.

Само че ако Левски беше жив, със сигурност щеше да ни каже какво мисли право в очите и тогава тутакси щяхме да го прогоним отвъд Дунава.

Не знам Левски да е писал нещо за Филибето, но затова пък неговият другар Любен Каравелов е посветил на града немалко страници.

Става дума за книгата – пътепис „Записки за България и за българите”.

Всички знаем наизуст „Хубава си, моя горо”, водим борба да не се изхвърля от учебните програми „Мамино детенце”, но за Записките се знае твърде малко.

По-точно – знаят се няколкото реда, в които Каравелов обявява Филибето за „първата планета на българското възраждане”. Останалите описания на града и на живота в него се държат в тайна. Може би защото са нелицеприятни.

Каравелов не е пътешественик, минал за ден-два през Пловдив. Тук той е учил 3-4 години, видял е и красивото, и грозното.

Та  своето описание Каравелов започва като всеки добронамерен турист: Пловдив е „един от най-забележителните градове”, той е „твърде живописен” и т.н.

Това са „кадри в общ план”, както биха се изразили кинематографистите.

Впрочем Каравелов прави интересното обобщение, че всички азиатски градове изглеждат от далеч живописни и привлекателни. Но като се приближи човек, се среща най-напред с мръсотията. С „мързеливи и крастави кучета и сънливи физиономии”. А Каршияка, откъдето влиза в града писателят, не е нищо друго освен „вонещо блато, по което плуват различни животни”.

Сега за връзката с днешната мръсотия.

Живея от години в Тракия, всяка сутрин разхождам кучето си около блока и денят ми започва с анализ на новите боклуци: огризки от храна, парцали, дамски превръзки, презервативи, спринцовки и разбира се – фасове. Килограми фасове.

В началото си мислех, че всичко това е работа на кювлиите т.е. на пришълците в комплекса, на които им дреме за града, дал им подслон и поминък.

Написаното от Каравелов обаче ме подтикна към по- самокритичен размисъл.

Дали мундарщината не си е исконно филибелийска черта?

Нямам намерение да оценявам качеството на почистването и дейността на почистващите фирми –истината е, че ако ще и господ да слезе под тепетата и да размаха метлата, само след два дни мръсотията ще е същата.

Организирал съм почистване на Лаута и не мога да забравя как в края на деня паркът изглеждаше като градината на английски лорд. След седмица обаче всичко си дойде на мястото.

Някой ще каже, че мръсотията е наследство от турското робство – то така излиза и от написаното от Каравелов.

Само че трябва да признаем, че нашествениците са ни донесли не само ориенталска леност, но и първите храмове на телесната чистота – турските хамами.

Моят професор по славянско езикознание  Иван Леков веднъж под сурдинка ни призна, че в нашия език дума за „баня” няма. Сами да си правим изводите.

Възможно е жителите на града от времето на Каравелов всяка седмица да са ходили на баня, но след това се е налагало да ходят в кал и мръсотия.

Малко свежест в картинката са внасяли ятата гургулици. Впрочем детството ми мина сред тези птици и това си остана един светъл спомен, докато не прочетох Каравелов.

За него тяхното гукане му напомня „турски град, гробища, пустиня, чумаво време и безлюдие”.

Напоследък имам чувството, че гургулиците все по-рядко се виждат. Очевидно тишината и безлюдието - тяхната жизнена среда, изчезват.

Мръсотията обаче си остава.

Някой ще каже – много важно. Какво ще се промени толкова, ако си хвърля фаса, книжката от баничката или празната бутилка от минерална вода на улицата?

Много съм разсъждавам върху образа на нашенския замърсител. Напоследък открих нещо много интересно – пак резултат от сутрешните наблюдения върху тракийския ландшафт.

Пред блока ни /бл.15/ има детска площадка и до нея пейки.

Седят на пейките майки и баби, наблюдават деца и внучета, от време навреме ги привикват и се опитват да мушнат нещо в устата им.

Идва моментът, когато трябва да се хвърлят отпадъците. Най-близкото кошче е на 12  метра. Само че майките и бабите предпочитат да направят виртуозно прехвърляне на боклука през глава.

Картинката е впечатляваща. Пред очите ни чиста детска площадка и щастливи дечица, а зад гърба ни – купища боклук.

Може би решението не е толкова невъзможно – най-напред просто трябва да погледнем и на историята, и на днешния ден, като седнем обратно на пейките. Да загърбим нашата гордост, да  се взрем в задния си двор и да поразмишляваме върху собствената си мундарщина.

Така както е направил родолюбецът Любен Каравелов.

 

 Евгений ТОДОРОВ, вестник Акцент

 

 

 

 

 

 

Уважаеми, г-н Тодоров-не се наемам да споря дали в нашия език има дума за ''баня''.но прочетете една твърде интересна статия във вестник СЕГА от 10.12.2008 год. със заглавие ''В средновековна България баните са високотехнологични съоръжения''.А иначе от културата ни за опазване на чистотата в нашия град е гола вода.