Няма по-българска напитка от лимонадата. Лимонадата е напитка на кутцузите. Не съм го измислил аз, а самият Дейл Карнеги, който беше препоръчал на маркототевците, на които в живота се пада най-киселият плод – лимона, да си направят от него какво? Лимонада. Тоест любимата ни напитка изпълнява компенсаторни функции. Не знам дали някой е описал как е дошла по нашите земи тази напитка в днешния й газиран вариант, как е пуснала корени. Някои хронисти споменават, че й викали първо „илимоната”. Аз започвам оттам, откъдето помня. Помня как шишетата с тази вълшебна течност се затваряха със стъклени топчета, наречени соденки. Глупости, не мога да помня чак толкова, но толкова съм слушал за тези топчета, че те са просто пред очите ми. Порцелановите затварячки вече ги помня – едно доста сложно съоръжение, в което имаше и стоманена тел, и гумен уплътнител. При отваряне трябваше да се чуе „фъш” – иначе нямаше смисъл да се пие. „Изветряла лимонада” е израз с ясно преносно значение. Имаше и още един израз преди 50 години: „Ай сифон бе, лимонадо!” Използваше се като подкана към някой да излети като газа от сифона. Поне така го тълкувам днес. В детските ми години май нямаше нищо друго газирано и бутилирано – някъде можеше да се намери единствено и „сайдер”. Затова пък продажбата „на чаша” беше в стихията.
Един ден - някъде в края на 50-те години, в кварталната сладкарничка под блока на "Чирпан" 2 отвориха и прозорче, от което се продаваше лимонада. Не знам дали това беше разпореждане отгоре или идея на сладкаря - симпатичен побелял мъж. Чак преди няколко години разбрах, че това е бил прочутият съдържател на сладкарница "Савоя" /днес "Ален мак"/ бай Борис. След национализацията е трябвало да продължи да работи като държавен служител. И да продава произведени в някаква работилница едни и същи грозни пасти - в продължение на години. А още има хора, които разказват легенди за неговия "Добуш".
Чаша лимонада беше цели 20 стотинки – днешни 2. Един ден стана чудо. Паднаха цените на захарта, оттам и на лимонадата. И чашата стана 15 стотинки – стотинка и половина днешни. Това беше по времето на Вълко Червенков. Който е живял по онова време, помни, че имаше няколко намаления на цените. Аз си мислих, че намаленията ще продължат цял живот – докато всичко стане безплатно и естествено тогава ще заживеем при обещавания ни комунизъм. Не съм и предполагал, че има друг вариант на развитие на родината ни. И така лимонадата стана 15 стотинки, след това се върна на 20 - след обмяната шейсет и някоя година Чаша сироп – червена напитка ,малко по-сладка, струваше 4 стотинки. Баровците пиеха „мешано”, което струваше 6 стотинки. Макар че по мои изчисления би трябвало да е 5 – тъй като от цената трябваше да се извади една сода /газираната вода/, която струваше 1 стотинка за една чаша. И така – лимонаджията изплакваше първо небрежно чашата пред клиента, по-късно се появиха специални миячки – чашата се натискаше върху гумена подложка на дупки, от дупките излизаше вода и готово. За децата едно натискане беше достатъчно, за по-придирчиви възрастни се изхарчваше два-три пъти повече вода. С алуминиева мярка на дълга дръжка се бъркаше в буркана с лимонадения сироп и в чашата се сипваше концетрата. За мешано се изливаше и порция червен сироп, след това под налягане се впръскваше содата. Газировката ставаше на място – машината смесваше вода и въглероден двуокис. За финал от едно шишенце се изсипваха няколко капки разредено лимонтозу – за подкиселяване. Да не забравя, че се продаваше и чиста сода в големи бутилки, които имаха нещо като лост – натискаш лоста и газираното излиташе под налягане. Доста по-късно от Унгария тръгнаха насам метални бутилки с патрони въглероден двуокис, което беше върхът на кефа – връщаш се потен вкъщи, наливаш студена вода, врътваш патрона и църкаш в гърлото, докато се задавиш. Патроните струваха доста пари, но можеха да се пълнят – в Пловдив това ставаше до входа на Чифте баня. В Съветския съюз бяха по-напред от нас, там имаше автомати за газирано на улиците и содата си беше 1 копейка. Имам чувството, че някъде в края на 50-те години и у нас, в Пловдив, след един панаир бяха направили опит с една-две машини, но нищо не излезе. Още нямаше чашки за еднократна употреба, трябваше да се пие от едни и същи стъклени чаши, които бързо изчезваха. Хубавото на автоматите бе, че даваха възможност да разредиш съдържанието на стомаха си и в полунощ – стига дотогава да не бяха окрали всички чаши. Връщам се на лимонадата на чаша. Някъде предприемчиви лимонададжии успяваха да си набавят още няколко вида сиропи – мента, шоколад и т.н. Най-богат асортимент съм виждал във Варна – и то не много отдавна. В Пловдив за последен път видях лимонададжия – по-точно лимонададжийка, преди 5-6 години. В Капана. Българската местна промишленост правеше отчаяни опити да разшири асортимента на безалкохолното, но изглежда държавата не отпускаше пари за пълначни линии, а със самодейни усилия нищо не ставаше. За известно време се появиха родни изобретения с вкус на шипка или бъз, но нищо не можеше да измести лимонадата. В началото на 70-те години излязоха „фруктозата” и „оранжадата”. Първата напитка беше българска и струваше 9 стотинки. Втората беше по френски лиценз и струваше 10 стотинки. Беше категорично по-вкусна от българския си аналог, но в един момент изчезна така неочаквано, както се и появи. В края на 70-те години пък се появи швепсът. По английски лиценз. Честно казано, не мога да се сетя колко струваше. Беше 6 вида: портокал, мандарина, битер лимон, ананас, тоник…Ха сега де, кой беше шестият? Никога обаче не видях заведение, в което да се предлагаха повече от 2 вида. Най-често имаше само един и то всяка седмица различен. Изглежда нямахме 6 машини, които да произвеждат едновременно. Епохално събитие беше появата на кока колата. Нейното идване беше като залпът на Аврора – предвещаваше нова ера. За новата ера – по-нататък.